Стария воин (откъс)

В края на улицата, там, където паважът правеше рязък завой и се спускаше стръмно надолу, имаше естествено островче от изхвърлена пръст, натрошени тухли и парчета бетон, обрасли в трева.
Напролет поникваха храсталаци и сред тях, като върху трон, клечеше то, старото, уморено голямо куче.
Децата го наричаха Стария воин.


Беше кръстоска между “вълча порода” и “улична превъзходна”. Но вероятно кучешкият му живот в крайния квартал, десетките му победи в битките за територия и превъзходство бяха изваяли осанката му.
Определението “достойна” само идваше на езика.
Така го наричаха и децата.
Сутрин, обед и вечер Стария воин посрещаше и изпращаше преминаващите коли, каруци и хора.
Почти не си местеше погледа, а виждаше всичко.
Приседнал на задните си лапи, гордо опънал гърди, изопнал предните си крака, наподобяваше сфинкс.
Сякаш пазеше не само периметъра от улицата, а квартала, града, държавата и целия свят.

…Баща ми беше много болен.
Отиде си бавно.
През късната есен.
Почти в началото на зимата.

Един ден, през пролетта на следващата година, и Стария воин изчезна.
Нямаше го сутринта на поста си, нямаше го и вечерта, когато се прибирахме.
Нямаше го и на другия ден.
И на по другия.
Лятото идваше.
Облаците оформяха последните по-плътни и призрачни фигури по небето.
Една сутрин, когато отново минавахме край поста на Стария воин, синът ми извика:
– Тате, ето го!
Сочеше в небето.
Почти над главите ни, Стария воин клечеше, изваян от пухкави и плътни облаци, гледаше ни с познатото ни отпреди достойнство и сякаш се усмихваше.
Никога не бяхме го виждали усмихнат.
– На небето е… – въздъхна синът ми и сякаш се успокои.
– Ще ни пази оттам! – допълних.
Оттогава не сме го виждали.
Но знаем, че е там.
На небето.
Там е и баща ми.
Знам, че някой ден ще ни се покаже.
Само трябва да е лято.
И върху синьото небе да има облаци…

Така е и с хората.
Когато си отидат, подробностите изчезват, сливат се и стават все по-неясни в съзнанието на потомците, остават само щрихите на спомена, който очертава посгърбена или достойно изправена фигура.
Бащите ни са като Стария воин.
Поне моят беше такъв.

“Стария воин”
Румен Балабанов (1950-2012)

Be Sociable, Share!