Сбогом и се пази!

Откакто Денят на последното сбогом стана официален празник, няколко пъти бях идвал на тази гара. Купувах си кафе, излизах на перона и гледах как множеството от хора с официални костюми и рокли се прощава със своето детство. Детството бе пъстро и шумно, ядеше шоколад или ближеше сладолед, подскачаше на куц крак, прелиташе край вагоните на тротонетки или тържествено притискаше към гърдите си плюшени животни.


Ето че днес бе дошъл и моят ред. Денят на последното сбогом. Вратовръзката притискаше адамовата ми ябълка, а жилетката на костюма затрудняваше още повече дишането. Държах за ръка моето детство и се провирахме покрай хората, търсейки нашия вагон. В този влак нямаше класи ли спални вагони. Всички купета бяха еднакви: чисти и спретнати, със сини перденца на прозорците.

Моето детство изоставаше. Почти го влачех за ръка и от време на време трябваше да спирам, за да ме настигне. Неправилно отрязано бретонче, къдрици около врата, къси панталонки и бяла риза с жабо. Това бях самият аз преди двадесетина години…
Не може да се каже, че отношенията ни напоследък бяха особено близки. Докато следвах в университета, се виждахме по–често, понякога го взимах със себе си на лекции или вечер, когато се срещнехме с красиви момичета и нощите не ни стигаха. То лудуваше край нас, а после кротичко заспиваше и на сутринта го пренасях в квартирата си, смърдяща на пържена риба и неизхвърлени фасове.
После се ожених, почти го бях забравил, когато една вечер то излезе от банята, цялото мокро, със ситни капчици по телцето и каза, че му е много студено. Дрешките му бяха омалели, увих го в моята хавлия, едни малък принц в дълго наметало, и го скрих в леглото си.
Заспивахме заедно, сънувахме заедно, а на сутринта съзаклятнически се разделяхме. Тръгнах на работа, една вечер открих, че го няма, беше отишло някъде, след седмица се върна, повеселихме се здравата, замеряхме се с възглавници, откачихме пердето, после сънувахме заедно, а на сутринта останах сам.
Момченцето с бретонче и къдрици около врата отсъствуваше за все по-дълго време, когато се срещахме, ставаше все по-мълчаливо и само в сънищата се хващахме за ръка и тичахме по един безкраен каменен мост, под който бавно течеше синя вода и плуваха хиляди хартиени корабчета.
Все пак се виждахме, макар и рядко, а днес трябваше да се разделим завинаги. Беше дошъл Денят на последното сбогом.
До тръгването на влака оставах двайсетина минути, намерихме вече пети вагон, мястото на моето момченце с бретонче беше до прозореца и аз много се радвах, че то ще бъде щастливо по време на пътуването.
Стояхме пред вагона, пушех вносна цигара, а моето детство ближеше сладолед. Страшно много обичаше сладолед, макар че сливиците винаги след това му ставаха червени. За всеки случай бях му сложил в багажа няколко опаковки антибиотик, сироп за кашлица и един мехлем от майка ми, приготвен от мас, пчелен мед и борови връхчета.
До гарата ни докара черната волга, моят шофьор не се разсърди, макар че беше неделя и той обикновено в неделя ходеше на вилата си. Щях да се върна с трамвая… Струваше ми се, че съприкосновението с обикновените хора можеше да ме разведри.
От една година бях началник. Най–младият, най–перспективният.
– Забравих си Джером… – каза малкият с бретончето и ме погледна въпросително.
Джером беше малко парцаливо човече, навремето може би зайче, а може би вълк, но в последствие превърнало се в добро джудже, което ми носеше подаръци, следеше дали слушам и винаги заспиваше, притиснато до гърдите ми.
– Така ли? – дръпнах от цигарата.
Умишлено бях скрил Джером зад книгите в библиотеката. Бях го натикал най–отзад, за да не може никой да го намери. Искаше ми се да ми остане поне един спомен…
– Ще ти го изпратя догодина…
И за да бъда по–убедителен, погледнах часовника си. Нямаше време да се връщам. Нали бях освободил шофьора си.
Малкият схруска вафлената фунийка, преглътна и ме докосна по ръката.
– Вземи ме!
Огледах се. Край нас стояха стотици хора, чакаха да настъпи последната минута, говореха или нежно се държаха за ръцете.
Наведох се и го вдигнах. Беше учудващо лек. Когато главицата му застана наравно с моята, детските очи се впериха в моите. Прямо, без да мига и някак замислено.
– Без Джером ще ми е мъчно! – каза детето. – Ще бъда сам! Догодина непременно ми го прати!
Край нас имаше един колега. Неговото момченце носеше през рамо платнена торбичка и сандалки на бос крак. Знаех, че е роден на село, беше свит и за десет години не можа да се издигне. Поздравихме се с леко кимване на главата. Момченцето му дори не ни погледна. Гледаше в земята.
Почувствах как моят се притисна до бузата ми и обви здраво ръце около врата ми.
– Недей – казах, – гледат ни!
И неспокойно завъртях глава. Някои ме гледаха с присмех, други със съчувствие, в очите на трети направо се четеше: «От този няма да стане нищо! Размекна се!”
Закашлях се и леко отдръпнах глава.
Малкият също се отдръпна и ме погледна с неразбиране.
– Да се пазиш! – започнах, за да избягна неловката пауза. – Няма да тичаш, няма да се изпотяваш, няма да пиеш студена вода. Нали знаеш, че сливиците ти…
Малкият се усмихна и видях как ножицата на мама неравномерно бе наклъцкала бретона му. На децата всичко им отива. А аз се подстригвам при моя бръснар… Той е артистичен, но внимава много за прическата ми.
– И да се завиваш! – продължих. – Краката ти винаги са отвън…
Малкият се усмихна още по–нежно.
Докосна се до мен и ме целуна по бузата.
– Недей… – Гледат ни! – отново потръпнах аз. – Като се изпотиш, помоли някое дете да ти сложи кърпа на гърба. Да попие потта… И обещай ми, че ще си пиеш всяка сутрин млякото…
– Ще го пия…
Хората се натрупаха край прозорците. Децата се качиха и увиснаха на гроздове.
– След малко ще тръгне – казах и погледнах към влака.
Малкият не се пускаше от врата ми:
– А ти… ще ми общаеш ли?
– Какво? – учудих се аз.
– Първо… Да я напуснеш… Тя те лъже!
– Кой? Жена ми?
Момченцето кимна.
– Второ… Да напуснеш тази работа… Много те изнервя… Дебнат те отвсякъде!
Огледах се.
– Ш-ш-ш-т! – Казах тихо. – Слушат ни!
Малкият поклати глава.
– И въобще – каза той, без да се съобразява със забележката ми – ти не си за това! Ще се разчувстваш – и край! Провал! Затова те издигат бързо…
Ядосах се. Малкият се държеше, като че край нас не беше пълно с хора.
– Нали ти казах да говориш тихо! Всичко се чува!
Отделих го от себе си внимателно и го пуснах на земята.
– Ти не разбираш тези работи! – казах шепнешком. – Та ти си още дете…
Момченцето с неравен бретон се усмихна, после ми обърна гръб и се качи във вагона. Видях го как преминава по коридора, как влиза в купето, поглежда багажа си и застава до прозореца. Локомотивът изсвири и вагоните се разлюляха.
– Сбогом и се пази! – извика малкият през прозореца и вдигна ръка със стиснато юмруче.
– Пази се ти! – прошепнах аз, за да не ме чуят другите.
Малкият затвори за миг очи и кимна с глава.

Be Sociable, Share!