ДАРБАТА Е ИСТИНСКАТА НОВЕЛА

Posted

Навремето със своите хумористични разкази Румен Балабанов лъхна свежа струя в Стършеловото гнездо. Още тогава старите ,,стършели” го пуснаха в своето царство на хумора и сатирата, защото пощръкляваше читателите да имат вярно око за красивото и грозното. Той гъделичкаше красивото под брадичката, грозното поставяше на гърба на вола, а пошлото хвърляше да се подмята от рогата на дявола.

Градското око беше отворило широко душата на свенливото на пръв поглед момче. Беше го научило да чете знаците на съдбата – своята и на хората, за да извиси майсторството си на белетрист до афоризма на умъдрялата мисъл днес, която разтърсва като оргазъм. И вече двадесетина негови книги с разкази, новели, повести и романи даряват светлина на българската литература.

Сега сме пред новата му книга ,,Един демократичен петък”. Тя съдържа четири свежи новели, които ме стъписаха и не знам под какъв ъгъл да ги погледна. Наистина нови, облечени в напорист език, като хубава жена. Замижавам. Шалчето й е отметнато, вятърът дърпа косите й на воля, страниците шепнат като бедра в диплите на мисълта. Всяко докосване до тази хубавица – новелата, е ,,сливане с бога”. Цялата преминава през мене, запомня се, не се поддава на шаблони и оглеждане в литературна теория, гола истина, която омълня. Уж е разхвърлена като мозайка, ала излиза прецизно подредена.

Сюжетът е с антично вързан кок от любов, изневяра и страдания, а допреш ли пръстите на мисълта до него, прескача съвременна искра. Четиво, изградено с честност до болка, какъвто е животът. И те опиянява с вино след всяка глътка. Наместваш една фигура, след малко няма място за нея. Фабулата реди пъзели от объркания ни свят, докато подреди всички чувствени фибри в единно цяло. Редят се житейски ситуации и конфликти, които си срещал, после пак ги срещаш, като кръговрат, хванат в една шепа, но помилван с око на ваятел.

Така първата новела, по която е назована книгата, задава вечните въпроси за липсата на доверие и истинска топлина, за изневярата на мъжете и жените. Но с кого и защо? Само защото са самотни или… И писателят ни подава ключа: връзките в ,,химическото съединение” любов са разкъсани, не образуват здравата молекула семейство. Внимание, търпение, етика и естетика са отритнати шлагери. И какво от това?

Разказът се води от първо лице с кратки изречения, ударни като съдбата, без омагьосващи метафори, но всяка новела е една голяма метафора. Съдбата на героите е като ненаситна жена. Иска светът да е само неин. ,,Целият. Събран в ръцете й. В шепите й. А те да са в твоите”. Обич, нали? Каква взаимна лакомия, каква илюзия и пагубност. ,,Любовта е висша форма на егоизъм”, ,,човек се влюбва в мечтите си”. Прекрасно, но това е само хвърчащо облаче. Без да го сгъсти деятелността, не пада дъждът на благоденствието, на хармонията. И ,,хората рухват, когато се почувстват непотребни”. Намразват себе си, мразят всичко и най-много, когато са безпомощни. А ,,да мразиш означава, че си умрял”, не забелязваш красотата на природата, красотата въобще и ,,мърсотията под снегорина”. ,,Животът е задръстен с боклук”. Авторът стига до сарказма: ,,В кофите за боклук, понякога има живот”. И идва голямото обобщение: ,,Човек не винаги трябва да тика истината в очите на другите”. Каква присъда над днешния разгонен ден.

Писателят Румен Балабанов не може да пише иначе. Всекидневни са раздиращите ни въпроси, философски и той не дава готови отговори. Нека всеки да се потруди, мисълта ни да потанцува с дадената новела, да я познае и признае, като проникването…

Това са затворени кръгове на проумяването и растежа до оглупяване. Но само който иска да оглупее, вместо да поумнее. Сякаш карти таро с хубави и сладникаво-пошли очаквания, които не бива да се повтарят, но ги повтаряме. Понякога светли и по-често мрачни, но винаги свършващи с фалит. Фалит на какво? На душа и сърце, на очи и уши, на красота и морал, на истини, лъжи и празни приказки, на всякакво усещане за живот. Краен фалит – смърт. Естествена, насилствена, възторжена, мръсна и най-убийствената – моралната деградация!

Втората новела ,,Стопаджията” търси хигиената на бита, морала и духа. Тя е правдива картина на общежитието в етажната собственост с централен обект опикан фикус на осмия етаж на съзнанието. Но защо на осмия? Можеше да бъде по-долу. Можеше, но не може. Точно там е мястото му, каквото е мястото на властта. ,,Огромен, разклонен, тъжен и горд фикус” – извисен, избутан, изтикан като символ, но не се знае от кого е поставен там и никой не признава, че е негов, като общата вина. Значи е поставен от и е на употребявания непознат народ. Нали се претендира, че в условията на демокрацията властта и народът са едно и също, но само официално, помпозно и законодателно. Иначе, не! Народът си остава долу, за да не подмокря властта. Така обяснението на днешния свят е трудно, дори безполезно. Няма кой да чуе камертона на народа. ,,Въпросителните, освен питане, друго не могат да направят”. Над тях виси огромна чуденка! А хората, героите от повествованието? Те са ,,безобидни изкопаеми”, акордирани по висшата воля на властта. Шири се ,,егоизъм” и ,,рана” от ,,близък човек”, а властта, от какъвто ранг да е, е ,,фуражка” над фуражките и стои като паметник бездействена – и я има, и я няма. А животът е стъпала нагоре и надолу. Всичко е една категорична неподвижност, ,,или движение около себе си”. И идва сабленият удар на писателя – над властта е само самосъзнанието, друг бог няма. Добре е да си глухоням, да не чуваш, да не задаваш въпроси, в теб да си остават. Като въпросителните на всяка новела. И накрая слагам удивителната: – дарбата е истинската новела! – живата, напоителна като дъжда и живота, която никога на можеш да проумееш и поставиш на мястото, което заслужава. Оригинална белетристика за нашия бутафорен живот, мозайка от пъзели, които се подреждат от който може.

Виждаме, че писателят е нагласил своите сензори да улавят богатия на шантажи и стълкновения градски живот, ръката на съдбата ги разбърква, а авторът ги подрежда в хубава книга, която се чете и се запомня, защото вече сме влезли в третата новела – ,,Тунелът” на бездуховността, най-дългия.

Това е една голяма алегория за ,,дупка във времето”, от която сякаш няма излизане. Време или безвремие за пътниците и за всички нас, които се намираме във влака на бездържавието. И всеки сам трябва да намери изхода към светлината, за да има светлина за всички.

,,Фигури в небето” пък ни нашепва да продължим и извисим сътвореното от бащите ни с честност до болка, с трудолюбие до отмаляване, с постоянство до тържество на истината. Ако искаме и наложим волята си. За да получим малкото ореол около себе си, върху който пиедестал се крепи големият, сияйният ореол на държавата. Без него всичко се разбягва и разпилява, на която трагедия сме живи свидетели.

Всичко това писателят ни поднася с топъл тон в премислен, пречистен и така подреден вид, че да проумеем по-мъдро водовъртежа на живота. И сякаш философски ни завърта като в ,,Квадратурата на кръга” (май на Валентин Катаев беше), че и книгата да изиграе своята роля. Иначе е безсмислено да пишем.

Когато получавах книгата, пожелах на автора ,,Един демократичен петък” да се превърне в цяла седмица. Когато я прочетох обаче, разбрах, че дълбоко съм сгрешил. Такива дни от нашия хаос не бива да се множат и спиралата на живота повече да не се превръща в затворен кръг, за който човек се завързва веднъж завинаги като навик на наивник.

А авторът до безкрай да развързва своето дарование в нови книги, които да ни радват.

Георги МАЙОРОВ

В-к „Словото днес”, април 2011 г.

Be Sociable, Share!