Румен Балабанов на 60: Живот като на шега

Писателят и издател Румен Балабанов е автор на над 20 книги. Написал е романа „Някой си отиде” и пиесата „След завоя”, играна в „Театър 199″. За сборника „Медена роса” е носител на наградата „Южна пролет”. Бил е редактор във в. „Стършел”, зам.-главен редактор на в. „Литературен фронт”. До 1997 г. издава 14 вестника, най-известен от които е „Психо”. Някои го определят като основател на жълтия печат в България. Вече е бивш собственик на прословутата телевизия на врачките „Канал 2001″. В момента е главен редактор на изданието на СБП „Словото днес”.


Преди доста години, във времето на моята младост, сред писателите сатирици се появи многообещаващо и талантливо перо. Румен Балабанов придаде различно измерение на този нелек жанр – смях, тъга, романтика и в центъра на всичко това обикновеният човек – героят му Иван Миланов. След години Румен срещна и се запозна „на живо” с героя си – Иван Миланов беше шеф на осветителите във Военния театър. „Беше забавно и приятно, той наистина беше обикновен и прекрасен човек.”
И после нещата се завъртяха – книги, награди, перото се изостри, сатирата измести романтиката, но е все така талантлив.
Къщата, в която живее като съвсем малък е на бул. „Дондуков”, а хазаите гледат… козичка. Сутрин слиза по стълбите в двора, вечер я прибират обратно на тавана. Единственото забавление за Румен е да стои на еркерния прозорец или на улицата пред вратата. Минавали са по 5-6 коли на час и трамвай № 3. „Нямах никакви приятели…” Той е в трети клас, когато идва в построената от родителите му къща в „Лозенец”, където живее и досега. „Тогава като се отприщих, не можеха да ме удържат. Всички къщи бяха с дворове, имаше наблизо сипеи, по които се катерехме с въжета, ловяхме синигери, взривявахме кутии с карбит. На един приятел Марто му отнесе челото една такава кутия – отиде да види защо не се взривява и точно тогава тя гръмна. Банди – махала срещу махала се биехме. Наблизо беше и складът на Кинематографията, държаха стари ленти в едни бункери, ние крадяхме кутиите с ленти и правехме димки. Увиваш лентата в хартия, палиш единия край, тя гори. Щяхме да запалим една къща – хвърлихме димка през прозореца, а тя се запали… Детството ми беше фантастично, или както казва най-малкият ми син, имитирайки Иво Сиромахов – „фамозно!”
Първото стихотворение, което пише, когато е в пети клас, е посветено на Куба – „Островът на свободата”.

„Още си го пазя в една червена тетрадка.”

Учителката му по български Шаламанова има голям пръст в развитието му. Има и къде да се печата. „Пионерският дворец имаше вестник, там съм публикувал най-напред.” След това единствено стихотворение Румен се насочва към хумора, по-специално към фейлетона. Публикува основно в „Средношколско знаме” и „Родна реч”. „През няколко броя получавах и награда от 10 лв., които с голямо удоволствие изпивахме с приятели. Това бяха много пари. Разбира се, първо беше боза и банички, а после и на други питиета.”
Влиза в СУ „Климент Охридски”, специалност българска филология и според него оттогава е и интересът му към окултното. „Беше модерно да се гледа на Библия – връзваше се на един ключ и ако се завърти наляво, отговорът е „да”, а ако е надясно – „не”. Всичко ми позна!”
Румен е още в първи курс, когато го канят на работа в редакция „Хумор, сатира и забава” на БНР. Започва с огромна радост, на щат уредник, с 60 лв. заплата. „Всъщност великата Катя Воденичарова, казвам го съвсем искрено – държеше редакцията с нежните си силни ръце, беше чудесен ръководител и талантлив човек. Възлагаше ми освен писането на фейлетони и сценарии за цели предавания. До днес с ужас си спомням едно предаване на живо, което водех и изведнъж получих „бяло петно”, вероятно е било за секунди, но ми се сториха часове – не знаех за какво става дума. И досега имам страх от „живи предавания”. Това са най-хубавите ми години заедно с Васил Сотиров. Близо до Радиото имаше едни блъскащи се колички – малко поработвахме, после малко на количките, а вечер в ресторанта „Дълбок зимник” довършвахме деня. Хонорарите, за разлика от сега, се изплащаха след два дни, предполагам защото нямаше компютри, всичко се пишеше на ръка.”

Тогава младият сатирик си купува първата лека кола – запорожец на старо

Преди да се отправи накъдето и да е с нея, първо минава през автомонтьора си в квартал „Емил Марков”, който завива някакви гайки, защото маслото тече, но очевидно без особен ефект. Това принуждава писателят да държи в багажника кашон с 12 туби масло, като през няколко километра спира, долива и продължава. „Често вратата на седалката до моята не можеше да се затвори и с едно детско въже за скачане я привързвах към моята, а жена ми стискаше здраво другия му край. Спомням си също една вечер решихме да идем на вечеря в „Ропотамо”, валеше дъжд, беше тъмно и фаровете изгаснаха. Наложи се съпругата ми да държи пръста си на бушона, за да продължим, но стигнахме. Беше страхотна кола!”
След две-три години в БНР го канят на работа във в. „Стършел”, нещо изумително за онези години. „Стършел” беше мечтата ми, не само моята, а на всички, занимаващи се с хумор.” Румен си спомня една от първите си командировки в „Стършел”. Адвокатка от Ямбол се оплаква от партиен секретар и с нейното писмо сатирикът тръгва. Отива при първия секретар на партията в града. Срещата е за 3 часа, той е там 15 минути по-рано, секретарката му казва да изчака, че е зает. „Стана 3.30, нищо. След още 15 мин. казах: „Повече не мога да чакам, ако той иска да се срещне с мен, нека се обади. И си тръгнах. Немислимо беше, но го направих. Догониха ме, върнаха ме с кола, вестникът респектираше.”
През тези години получава наградите „Алеко” и „Чудомир”. „Бях в болница и някъде половин час след като жена ми си тръгна, я видях отново на вратата. „Обадиха се от редакцията – ти си носителят на „Чудомир!”, грейнала от радост ми съобщи.
Идва и наградата за дебютна книга „Южна пролет”, Румен е на 31 години. Много интересна е предисторията около нея. През тази година, освен неговата, излизат още три силни първи книги на млади автори, към които критиката е изключително благосклонна. Към тази на Румен, напротив, е доста критична и той дори не иска да замине за Хасково, където се провежда конкурсът за белетристика, поезия и филм. Предговорът към книгата е от известния литературен критик Иван Пауновски, който се съгласява да го напише с изричната уговорка, че ще го стори, само ако му хареса. „Той беше много сериозно име. Странното е друго, че редакторката ми Весела Люцканова при една дискусия за годишната продукция на издателство „Народна младеж”, написа почти отрицателна рецензия за „Медена роса”.

Бях сигурен, че наградите са вече решени

и не ми се щеше да ида. Жена ми ме убеди, че не е редно. Разбираш, изумлението ми, когато чух името си и че съм носител на „Южна пролет”. На тържеството след връчването някои от номинираните не дойдоха, бяха си заминали…”
Няколко години след това Румен Балабанов става и член на СБП – също невероятна история. Борбата за членство в онези години беше много оспорвана и твърде малко млади творци бяха допускани. „Едно лято се случи да почиваме в станцията на СБП в смяната, която посещаваше Т. Живков. Големият ми син Бобо, тогава беше съвсем малък – 4-5-годишен и много се вълнуваше. Нямаше търпение да ни изчака и изскочи навън. Когато и ние излязохме, заварихме Валентин Пламенов, светла му памет, искрено развеселен. „Чичо Вальо – казал му Бобо, – мога ли да мина за ваше дете, че нашите много се мотаят и ще изпусна Тодор Живков.”
В „Стършел” остава 14 години, до поредната покана от сп. „Пламък”, където остава месец и половина и сам напуска. Претекстът е, че… няма къде да паркира. Истината е, че го използват да връща ръкописите. Чашата прелива, когато поредният автор го пита: „Вие сте Румен Балабанов от „Стършел”! Ама какво правите тука?!” Връща се във вестника, но главният редактор Христо Пелитев го назначава по член 64 – да замества. „Наказа ме. От член на редколегията и завеждащ отдел ме направи редактор.”

Идва поканата за главен редактор на в. „Септемврийче” и той дълго мисли, защото това няма нищо общо с хумора, но го съблазнява мисълта, че може да направи друг тип вестник. „Мисля, че за двете години преди да го закрият, вестникът се промени страхотно. Стана по-модерен. Вместо да излиза два или три пъти седмично с разни притурки, го направих 16-страничен седмичник.” Много комична история има при първите „дебели” броеве. Печати се в полиграфическия комбинат „Д. Благоев” и оттам казват, че не могат да го разрежат, т. е. читателите сами да си го режат. Тогава Румен се обръща към децата с призив да пишат до директора на печатницата. „На петия ден той дойде при мен, ужасен: „Моля ти се престани, зарит съм с писма!” Но намериха начин и започнаха да режат вестника. Оказа се, че са спестявали една операция.” Друга интересна история около „Септемврийче” се случва, когато Румен и Николай Петев са в Ирак по време на войната с Иран. Няма го десетина дни, когато се връща, го уведомяват, че е станал голям гаф. Пристига и ченгето от 6-ти отдел. Оказва се, че Георги Кирилов, отговорният секретар, в един материал пуснал карта на Германия, но без разделителната граница между Източна и Западна. „Беше ги обединил двете, малко преди падането на Берлинската стена… Разпитваха цялата редакция…”

С идването на демокрацията спират „Септемврийче”,

но има хартия и Румен създава в. „Кой си ти”, после и „Психо”, които достигат шемети тиражи – 350 000 и 330 000, последвани от цяла поредица нови издания.
Като човек с неспокоен дух, непрестанно търсещ нови предизвикателства, писателят и издател Балабанов изведнъж се насочи към телевизията. „Когато по БНТ спряха сутрешното предаване на Величко Скорчев, Любо Коларов ми помогна и направихме блок по телевизия „Триада”, която Си Ен Ен излъчваше за София. Нямахме компютър, всичко правехме на ръка.” След спирането на „Триада” минават към „7 дни” със сутрешен и обеден блок, след което Румен създава известната телевизия „Канал 2001”.
Освен всичко друго Румен Балабанов е автор и на трима синове . „Те са луксозни издания. Най-големият Бобо е прочел всичките ми книги, Вели – една, а Здравко нито една.”
Близо петнадесет години Румен Балабанов прави всичко друго, но не и да пише. На мен лично перото му ми липсваше и ето че зарадва читателите си с три книги – „2012 – Горбачов, демокрацията и баба ми”, „Спас не може да коли” и „Един демократичен петък”.
Междувременно отбеляза и 60-годишния си юбилей с много близки и приятели. С повече настроение разказва за годините в БНР и „Стършел”, отколкото за следващите. „Защото са годините на младостта ми!”, обясни ми неостаряващият писател Румен Балабанов… До днес много харесвам един от ранните му разкази „Сбогом и се пази” и ми се иска, след връщането му към перото да му пожелая – добре дошъл и… се пази!
Миглена Борисова за вестник “Втора младост”

Be Sociable, Share!