ОТЧЕТЕН ДОКЛАД за живота и делото на Румен Балабанов
обхващащ периода от 21 май 1950 г. до 18.00 часа на 10 ноември 2010 г.
Николай Петев
На 21 май 1950 година пред международните медии френският министър на външните работи Робер Шуман прочита известната си Декларация, с която призовава Франция, Германия и други европейски страни да обединят производството си на въглища и стомана. Това е първата реална стъпка за раждането на Европейския съюз. И докато в Западна Европа се опитваха да зачеват нещо ново, в България майка Здравка на улица „Шейново” роди нещо ново – Руменчо. В един ден, както виждате, се родиха две империи. Едната – известна с това, че изисква да се пишат проекти, за да получиш някой лев, а другата – духовната империя Руменчо раздаваше проекти и не получаваше нито един лев. Кажете ми сега, коя е по-благородната? Сложете си ръка на сърцето и кажете коя ви е по-симпатична? Тази, която себераздава талант, доброта и горчиви усмивки, или онази, която ни гледа като бирник чрез лицето на някой еврокомисар?!
И така, роди се Руменчо. Тръгна с късите си панталонки и стана чавдарче. После, даже и пионерче стана. За комсомолче да не говорим. Започна да пише в „Родна реч” и „Средношколско знаме”. Тези от европейската империя имаха ли списание за млади таланти? Ня-ма-ха! Имаха по-хубави кафенета, но нямаха по-хубава водка от нашата. Тя за младите таланти Румен Балабанов, Анри Кулев, Валентин Робов, Димитър Генчев, Валентин Пламенов, Васил Сотиров, Виктор Самуилов, Димитър Бежански и други, за които ние – историята, не си спомняме, беше обикновен допинг, но не с решаващо значение. Но сме длъжни да подчертаем, все пак беше изключително важна.
Румен Балабанов издаде първата си книга „Медена роса”. Получи наградата „Южна пролет” за най-добър дебют в прозата. След завършването на Софийския университет даже започна да ходи и на работа – в радио „София”, във вестник „Стършел”. То пък и една работа падаше! Тези от европейската империя също можеха да ни завиждат и за „тежката ни работа”.
За какво и за кого пишеше Румен Балабанов? За живота – за неговия живот и за този, който се виждаше, докъдето му стигаха очите. Най-хубавото беше, че пишеше и за живота, който не се виждаше, за онзи живот на душата, горчиво-сладък, който се усеща само от небцето на сърцето – тъжно-весел, той копаеше надолу, за да види какво има там отдолу; под ноктите на ръцете му имаше кал; после си оправяше очилата и гледаше нагоре. И понеже не беше културист, а мечтател, само с очи се качваше по някакво въже, завързано на небето. Сигурно му е струвало усилия, но имаше и удовлетворение. Книгите му излизаха в десетки хиляди тиражи. И представяте ли си, свършваха се! Тези от конкурентната империя би трябвало да си водят записки за живота и дейността на империята Балабанов. Аз, ако съм на мястото на Барозу, ще изпратя десет белезникави експерти да проучат как така десетки хиляди българи четяха тези книги. И защо неговите кадри не четяха и не четат.
От „Медена роса” до последната му книга „Спас не може да коли” Румен Балабанов знае за кого пише. Ето и в това е разликата между талантливия писател и самоиздаващия се.
От много интересен материал са омесени героите на Румен Балабанов – обикновеност на името, типични черти на човека от ХХ век, малко прахоляк, тъга под миглите, поръсена с хитроумност или наивност, сарказъм с нормална човешка температура – 36,6, но винаги този материал е споен с надежда: ето там отпред има бъдеще.
В един определен исторически период Румен Балабанов и ръководителят на една друга империя, впоследствие негов герой на име Михаил Сергеевич Горбачов, бяха съратници. Балабанов преустрои вестник „Септемврийче” и го прекръсти в „Ноемврийче”. Нещо повече, прекръсти страницата „Другарче” в „Господинчо”. Взе активно участие в първоначалното успиване на българския народ, като докара Кашпировски в България и с негова помощ Кашпировски убеждаваше българите, че са болни и трябва да жумят, докато им видят сметката, или по-точно – да не я видят. Ех, Балабанов, Балабанов, дете наивно, не си внимавал в часовете по „Исторически материализъм”, но по „Диалектически материализъм” си внимавал, защото по-бързо се осъзна от някои други… Ето доказателство от книгата „2012: Горбачов, демокрацията и баба ми”:
„… И тя прегърна Горбачов.
– Прощавам ти!
Целуна го по едната буза.
После по другата.
А накрая го млясна по устата.
И се огледа.
Навън обаче всичко продължаваше да гори.
– Ти не чу ли? – обърна се към Горбачов. – Прощавам ти!
. . .
– И аз страдам… – промълви той. – Господ ми прибра Раиса, в Русия не ме обичат…
Баба ми го прекъсна:
– Не само в Русия… По целия прогресивен свят не те обичат…”
И тръгна духовната империя Румен Балабанов да се доказва в условията на пазарната икономика. И нещо повече – да се бори с дивия капитализъм. Направи телевизия, като Христофор Колумб откри Юлиян Вучков и му даде стратегически простор; обедини всички гадатели и екстрасенси в НАТО. С тях можеше да направи по-голяма партия и от ГЕРБ. Създаде органа на политическия елит на България – вестник „Психо”.
Тъй като болното ни време не приема лечение с нормални аргументи, Балабанов реши да го лекува с ирония и сарказъм, с тънка многопластова усмивка. Пожелавам му от сърце да го погребе с това лечение по-бързо, за да има и на нашата улица слънце.
Сигурно е от възрастта, но когато чета разказите на Румен в последно време сълзи се появяват в иначе сухите ми очи. Прочетете „Игра”, „Сватба”, „Умерено облачно”, „Сбогом и се пази”. Тъжният човек, скъпи приятели, е светлият човек. Човекът с терзанията си, със страданията си може да промени света. А той явно има нужда. И винаги така ще бъде. И винаги по това ще можем да отличим високата хуманна литература.
Тук може би е мястото да кажа и няколко думи за работата на Румен Балабанов като главен редактор на вестник „Словото днес”. Явен е неговият принос за развитието на нашия съюзен вестник. Като в същото време няма да бъде невярно ако кажа, че традицията да не се уморяваме се запазва. Иначе как ще изглежда така добре физически и ще успее толкова много пъти да се разведе. Разбирам амбициите му, но те са непостижими, защото и ние не дремем.
И понеже настъпваме в предизборна година за Съюза на българските писатели, искам да кажа на някои кандидати, че на рождената дата на Румен Балабанов – 21 май се е родил още един интересен човек – Жозеф Фуше. Кандидати за славата, направете си изводите!
Скъпи Румене, бъди сигурен, че на 70-ия ти рожден ден аз пак ще говоря за духовната империя Балабанова. Сигурен съм, че тогава още повече ще се обичаме. Това е характерно за остаряващите хора, които стават все по-опростителни. Но не поради тази причина ще те обичам повече. А защото през следващите 10 години ти ще напишеш още много истини за този, за онзи и най-вече за бъдещия ни живот, който човекът и човечеството трябва да живее.
от Вестник “Словото днес” на 01 декември 2010 г. в 21:38