Алегорията на Румен Балабанов

Posted

Известният писател и главен редактор на в. “Словото днес” вчера навърши 60. Честито!

Сред белетристите, чиито първи книги се появиха в началото на 80-те години – Валентин Пламенов, Йордан Иванчев, Христо Карастоянов, Светослав Мичев, Златомир Златанов, Валентин Даневски, Йордан Костурков и пр. – несъмнено едно от най-интересните имена е Румен Балабанов.

Той усеща в себе си болезнено стълкновенията на трагичното и комичното – техните излъчвания, въплътили вътрешната действителност на делника, го раздвояват и нараняват, но същевременно и го привличат с емоционалната си пъстрота и многоликост. Това “ходене” по острия ръб, където тези излъчвания се преливат, белетристът ни показа още в книжката си от библиотека “Стършел” – “Не тъгувай, ако можеш” (1979), а малко след това и в дебютния си сборник с разкази “Медена роса” (1980).
Впрочем тъкмо тая особеност маркира и идейно-художествената близост на първата книга на Румен Балабанов до търсенията на младата тогава белетристика в лицето на Станислав Стратиев и Росен Босев. Трагичният иронизъм, очертаващ основната насоченост във внушенията на тия автори (елементи, от които се долавят и у Божидар Томов, Рашко Сугарев, Георги Марковски), притегля властно и Румен Балабанов… У него трудно ще открием директно внушение – всичко е сякаш потопено в пастелно чезнещата светлина на алегорията. Дори когато белетристът създава почти гротескни ситуации (както е в разказите “Спуснете подвижния мост”, “Топли ръце”, “Медена роса” от първата му книга), внушението си остава някак непривично “омекотено”, то ни завладява, колкото и странно да звучи, шепотом.
Когато се появи първата книга на Румен Балабанов, мнозина – в това число и някои критици – не разбраха неговите послания. В истинските му сполуки те видяха слабости, а в несполуките – достойнства. Това впрочем бе естествено: нетрадиционният рисунък смущаваше и объркваше. Разказите на Балабанов показаха, че той е труден за възприемане автор. Главната трудност се състоеше в това да се усети особеното съчетаване и преливане на алегоричното, фантазното и пределно реалистичното в изображението.
Дори разказите на Р. Балабанов от книжките в библиотека “Стършел” – споменатата вече “Не тъгувай, ако можеш”, “Таван без къща” (1983), “Чуждестранни разкази” (1985), ни убедиха, че пред сатирата той явно предпочита иронията. Може би защото е уверен, че двузначната същност на иронията ще му позволи много по-пълно и точно нахлуване в “обемите” на социалната конфликтност, отколкото еднозначното сатирично изобличение.
Но макар и редуцирани през омекотяващата светлина на иносказанието, внушенията на автора не загубват социалната си заостреност. Очистени от изкуствен патос, те са много по-въздействени и завладяващи, защото се движат към социалната идея, без мелодраматични пози (както се опитват да правят това някои от по-младите белетристи), а неподправено и естествено. Всъщност всеки от разказите – при по-внимателен прочит – съдържа в основата си определена социална теза. Пресъздавайки живота на героите си, белетристът иска зад индивидуалните им отношения да види обществените отношения. Той надниква в съкровения им, дълбоко интимен живот, но явно с намерението да отрази тяхната социална (т.е. човешка, ако си припомним Марксовия израз) дейност.
Разбира се, тук бяха заложени и някои съществени опасности пред белетриста – тенденция към схематизиране на изображението, едностранчиво разгръщане на образите, прекалено акцентиране на фрагмента в структурата на цялото и т.н. Но следващите книги на Румен Балабанов показаха, че той успешно преодолява тези подводни камъни.
Новелите от “Състезанието приключва в нула часа” отново подразниха способното да вижда само в две измерения критическо око. Твърде тънка бе тук границата между алегорията и реалистичния щрих. Всъщност бихме могли да кажем, че двете новели – “Нула часът” и “Бегачите”, са две логически свързани и последователни части на една разгърната алегория, предадена обаче по съвсем пряк и непосредствен начин… За разлика от мнозина свои връстници белетристи Румен Балабанов тук не се отпуска във властта на имитацията. Напротив, той е даже драстично директен в движението си към истинския образ на човека. Ала него го вълнува преди всичко събирателният, обобщаващият тип. Ето защо, при все че отделните герои са пластично и релефно изградени, те имат характер на определен символ. Във втората новела – “Бегачите” – те нямат дори имена, а са назовани Момчето, Момичето, Ветерана, Втория, Инфарктния. Двете новели, както вече посочихме, са органично свързани, изкусително е да ги наречем две части на своеобразен метафорично-алегоричен роман… В тях се оглежда противоречивото вътрешно битие на човека от края на двайсетия век. Ценностите са преоценени, романтичните илюзии от детството – разрушени… С кого се състезава, от кого бяга Момъка – от безпощадното време, от застрашаващите го собствени вътрешни противоречия и съмнения или от нещо друго?
Отговора ще търсим във всяка от следващите книги на Румен Балабанов – алегорията тепърва започва своето разгръщане, пък и героите на белетриста едва сега започват истинското си състезание.
…Но каква функция изпълнява у автора иронията, защо тя така органично е вплетена, структурирана в текста? Ако прочетем внимателно “Нещо летящо и обло”, “Да се изцеди преди употреба”, “Голямото бутане”, ще видим, че това не е толкова ирония на отрицанието, тя не притежава единствено присъщата на сатирата изобличителност. Тази ирония възсъздава противоречивия образ на човека. Тя едновременно отрича и утвърждава, бичува и възхвалява, нейните внезапни изблици ни разкриват образа на съвременника, героя на нашето време, който носи в душата си огромен заряд от хуманистична енергия, но не е усмихната кукла, нито някакъв непорочен ангел. В иронията на Балабанов има любов към човека, състрадание и съчувствие дори когато той е негативен социален типаж.
Подобно на неколцина свои връстници белетристи Румен Балабанов няма намерение да идеализира своите герои, очевидно той не може да приеме лакировката на изобразяваното, безпроблемието и приглушаването на пресътворяваните от него житейски противоречия. Ето защо персонажите му са толкова жизнени и пълнокръвни, толкова естествени и завладяващи. Твърде показателна в това отношение е книгата на Балабанов “Хора без грим” (1984), където белетристичната визия е умело съчетана с документален материал. Белетристът избира живи хора с интересни, богати в житейско отношение биографии и превръща всяка от тези биографии в отделен разказ. А общото звучене на тия разкази очертава образът на съвременника без грим и ретуш.
Това още по-изразително се откроява в романа на белетриста “1/2 омраза” (2006), където той се отнася “без пощада” и към съвременника на новите ни “демократични” времена – умно, критично-иронично, но без следа на някакво назидателно високомерие.
Ето идеята, която зарежда с енергия прозата на Румен Балабанов – човекът трябва да се обича такъв, какъвто е, а не какъвто си го представяме. Тогава може би ще го направим по-добър, по-умен, по-справедлив, по-човечен. Тогава и изкуството ще бъде не празно естетско самозадоволяване, не игра на стъклени перли, а революционно социално действие за промяна на света и човека.

Иван Гранитски
22 Май 2010, брой 115

Материалът е от вестник “Дума”

Be Sociable, Share!